Изследването на психологията на обществото винаги е било особено интересна тема за този сайт. Едва ли скоро ще се уморим да изучаваме усещането за околния свят на тълпата, основите, върху които лежи то както и начините и процесите, които изменят тези общи за мнозинството разбирания. Няма как каквото и да е размишление върху вътрешния свят на хората в България да не започне с усещането, че огромен процент от хората около нас са крайно неудовлетворени, нещастни и отчаяни. Масовата корупция и безхаберност във всички нива на властта, ужасните условия на живот наоколо, тоталната културна деградация и всеобщия морален упадък. Всичко това притиска обикновения честен, интелигентен и духовно богат българин, смачква го и превръща от едно благородно същество в дребно свито човече, което прекарва времето си в планиране как да прецака съседа и да успее пръв да прегради междуетажното пространство за да си складира вътре компотите.
Дълбоко в себе си всеки един от нас знае, че вината за мизерното ни недостойно съществуване е в малочислената но ужасна и могъща прослойка, която всички наричаме “политиците”. Този събирателен архизлодей е основната причина другата, значително по-многобройната обществена група – тази на “нас балъците”, да тъне в посредственост и нищета. Спорно е дали робското ни минало или годините на комунизма имат по-голям принос за това хората да ценят и възпитават особено ревностно в себе си навика да си траят, да търпят и да се бунтуват единствено и само с няколко псувни в двуизмерното лице на популярна за деня личност, вечер след втората ракия пред екрана на телевизора. Всякакви пристъпи на желание за самоопределяне, за изразяване на индивидуалност или публично изказване на позиция е общоприето да се смятат за симптоми на ужасна болест. Кошмарната неправда, която ни обгръща е съвсем достатъчно оправдание за това да водим живот на затвореност, нежелание за контакти и компромиси, липса на потребности за реално комуникиране, остра недостатъчност от социални чувства и социална интуиция. Нямаме нужда от друго самоопределяне освен това да се скараме със съседа от горния етаж за собственото ни, лично място за паркиране в калта на градинката пред блока. Не усещаме потребност за друго самоизразяване освен това да усилим до край музиката в колата за да разберат всички, че това са хиляда вата в багажника на опела. Нямаме други интереси освен справедливото искане да отпадне акциза за ракията, която сами си варим в банята, но всъщност не ни пука особено защото така или иначе никой не плаща акциз за домашна ракия.
Анализите на тема “Кога ще се оправим?” водят началото си от преди 20-тина години. Прогнозите варираха от 800 дни до “никога”. Повечето ужасяващи за времето си отчайващо-дългосрочни предвиждания относно момента на “оправянето” вече така или иначе бяха опровергани и заменени от още по-далечни в бъдещето дати. Този основен въпрос в развитието на България много често в годините беше перифразиран в “Кой ще ни оправи?” и съвсем закономерно преживяхме появата и изчезването на няколко месии. Видовете управление, които вече пробвахме и отхвърлихме като неуспешни бяха ляво, дясно, либерално, служебно, царско и коалиционно. Все пак голямата социална група на “ние балъците” продължава да вярва в чудото и да се моли за поредния супергерой, който да пребори злото с феноменалните си способности и за няколко часа да успее да ни изведе по феноменален начин до светлото бъдеще, което всички ние заслужаваме защото сме толкова умни, красиви и добри.
Ако спазим традицията на този сайт и потърсим в Гугъл информация за фразата “социален феномен” накъде на 23-та позиция, веднага след водещите “Земетресението е и социален феномен” и “Фейсбук се превърна в социален феномен” ще открием и връзка, която ни препраща към страница със заглавие “Футболът е социален феномен”. Хората които се интересуват от футбол са подходящ умален модел на обществото и изучаването на развитието на такава по-малка група би било много по-лесно. Така бихме получили приблизителен отговор на повечето от въпросите, които включват в себе си думата “оправим” независимо дали започват с “кога”, “как”, “кой”, “колко” или друго подобно.
Социалната група която може да се нарече “привърженици на футболния отбор на Нефтохимик Бургас” се заражда някъде в началото на 60-те години на миналия век. По това време на стадиона, на който играе отбора започват да се събират хиляди хора за да убият малко време и да общуват с други хора, които имат подобни интереси като тях. Интересите на това общество са свързани основно с насладата от зрелища, както и по-второстепенните – чоплене на слънчогледови семки и коментиране на роднините от женски пол на съдията. Напълно в духа на комунистическото си ежедневие хората не могат и не искат да изпитват силни чувства, а още по-малко да ги изразяват публично. Липсват усещането за дълбока съпричастност и желанието за самоотъждествяване. Историята продължава със закриване на отбора, което остава без какъвто и да е отзвук сред хората и възкръсване 10 години по-късно, което връща на стадиона същата тълпа от незаинтересовани сеирджии. Няколко години по-късно започват демократичните промени в България. Това съвпада с осигуряването на силна финансова подкрепа на клуба и тя води до огромен възход на футболния отбор и достигане до най-високото ниво на футбола в страната. Успехите гарнирани с безплатния вход на мачовете, безплатните фенски артикули на стадиона и безплатните пътувания за гостуванията за феновете привличат тълпата и тя се умножава многократно. Целия град говори, вълнува се и живее с футбола на Нефтохимик, а стадиона е пълен за всеки мач. Вълна от ентусиазъм и емоции. Истински социален феномен. Въпреки силните страсти на това разраснало се общество неговите членове не са по-ангажирани, заинтересовани или активни. Липсва истинския социален елемент. Просто няма нужда от каквото и да е пълноценно, креативно и приобщаващо комуникиране между членовете. Това е същото това овче общество от времето на комунизма, което знае, че ще получи всичко на готово, което няма каквото и да е усещане за съпричастност, което дори не си и помисля да заеме позиция или да се бори и отстоява интересите си. Съвсем скоро всичко това се доказва. Футболният клуб е заплашен да загуби своя дом – стадиона си, но на призива за подкрепа от феновете се отзовават едва няколко десетки. Всички онези хиляди, които толкова са се радвали на успехите и са претендирали, че са част от тази общност всъщност се оказват някакви съвсем странични наблюдатели и дори саркастични присмехулници. Може би е по-правилно да се каже, че всъщност ценностите, които изповядва обществото “привърженици на Нефтохимик” по това време са все още свързани с личното спокойствие и сигурност, бягането от проблемите, робското мълчание, търпенето и тоталната незаинтересованост в името на по-лесното съществуване. От зараждането на тази социална група до този момент са минали 40 години, 10 години вече страната и стадионите в нея са демократични, а психиката на тълпата не е мръднала и на един милиметър.
Както във всички останали аспекти от живота ни проблемите само карат хората около нас да се отдръпват вместо да се борят. Така се случват нещата и в историята на Нефтохимик. Множеството предпочита да мрънка, да обвинява полугласно “другите” и да се дистанцира вместо да покаже някаква активност. Първите признаци за упадък на Футболен Клуб Нефтохимик водят до тотално обезлюдяване на стадиона и на мачовете на отбора започват да се събират едва по 100-200 човека. В този момент изглежда сякаш края на тази социална група е близко. Бъдещето на отбора изглежда мрачно, а в града се появява и друг футболен клуб, който е с големи възможности и перспективи и привлича хората. Всъщност в този момент на безнадеждност и разпадане се зараждат и първите истински обществени нужди и желания сред привържениците. Появяват се първите членове на обществото, които опитват да обединят хората в защита на интересите им. Организират се първите истински фенклубове и феновете започват да обсъждат нещата и да търсят начини сами да променят настоящето си. Следващото десетилетие е време на тотално падение на клуба, но то е и време на мощно израстване на вече съвсем малкото, но изключително сплотено и силно общество. Десетилетие на борба, неуморна работа и промени в съзнанието на хората.
Преди седмица в Бургас се изигра една футболна среща, за която все още говори цялата страна. Изигра се един от най-великите мачове в България за последните години. 90 минути с неповторима атмосфера, силни емоции, огромен заряд и усещането за онзи дух, който те кара да чувстваш всичко това като някаква магия обсебваща съзнанието ти. Магията беше направена от 6 000 заклинатели на стадиона, които в един глас с еднакви, добре отработени движения не спряха да изпращат вътрешната си енергия към терена, отсрещните трибуни и извън пределите на стадиона. Силата на този енергиен заряд беше толкова голяма, че той бе усетен във всяко футболно кътче на страната. Около 3500 човека от хората на стадиона в този ден се бяха събрали за да подкрепят любимия си футболен отбор – Нефтохимик, да покажат принадлежността си към зелената общност, да изразят усещанията вътре в тях, да покажат любовта си и да протестират срещу неправдата и посредствеността. Лицата на тези хора бяха усмихнати, а в очите им се четеше увереност и гордост. Щастливи човешки същества успели да отворят сърцата и душите си и да се почувстват свободни и истински. Без предразсъдъци, без глупави претенции и без пози. Хора приели света и решили за себе си, че тук и сега ще бъдат това което им се иска без притеснение и комплекси. Без глупави ограничения на широчината на мирогледа. Хора, които се чувства страхотно в собствената си кожа. Хора, които са намерили начина да са щастливи и въпреки всичко негативно са издигнали съзнанието си на ниво, на което осъзнават, че позитивното е също около нас и в същите количества стига да имаш желание и воля да го откриеш. Хора, които са постигнали сами всичко което представляват и са изкачили нов връх в личното и общественото си развитие. Просто защото са разбрали, че върха е когато си на най-ниското ниво във футбола, когато знаеш, че месиите не вършат работа, когато си проумял, че висок стандарт е относително понятие, когато просто си свършил своята работа без измъкване и не очакваш нищо в замяна освен личната удовлетвореност в съзнанието ти.
След 20 години демократично развитие днес откриваме обществото “привърженици на Нефтохимик” на ново ниво. Макар и останало съвсем малобройно то вече е направило първата малка крачка към промяна на ценностите си. Днес сред тези хора се цени будното съзнание и волята за борба в защита на общите интереси. Обсъжда се всичко, което влияе върху съдбата на обществената група и се уважава се всяко мнение. Всяко усилие в полза на обществото се приветства и оценява високо. 3500 човека готови да бъдат пълноправни членове на толкова бленуваното българско “гражданско общество”. А в този град живеят още 250 000 души и повечето от тях чакат някой да ги “оправи”. Пътят е дълъг……………………….
